Младостта не е тъй прекрасна, както я описват. Да, можеш да грешиш и да изнасяш пламенни речи за утопичен свят, можеш да избираш и да си позволиш идеализъм, но това хубаво ли е? Разочарованието в младостта по-малко болезнено ли е? Да, можеш да мечтаеш смело и да си вярваш, че всичко е по силите ти, но когато разбереш, че не всичко зависи само от теб, нима болката е преодолима? Времето лекува ли я? Вас питам, драги пораснали деца! Защо сега всичко изглежда тъй отчайващо и неизбежно, непроменимо и фатално?

За да свикна с тези мисли трябва ли да стана безизразно покорна и примирена? Трябва ли да убия порива към промяната у себе си и негодуванието към разрушаващия се свят? Толкова ли е важно да възпитам конфромизъм у себе си, наистина необходимо ли е да се подчинявам на мнение, зад което прозирам егоистични цели, трябва ли да се усмихвам безсилно пред лицемерието?

И ако го направя, на 40 ще хваля ли младостта? Без идеализма по-поносим ли е този свят?

но и откриването на безсилието не е помъдряване...
гадна тема...

докато сте млади. Хварчането из облаците на идеализма, опитването от всичко по малко, опарването(дано само да не е фатално). Това са уроците на живота, понякога се налага да се примириш с лицемерието, да наведеш глава, важното е в теб да остане твоята увереност, да не те пречупят. Затова ние възрастните сме по-мъдри, а не изкуфели, както вие ни мислите. Ние по-леко приемаме ударите на живота, защото вече знаем какво да ценим, на какво да се подчиним. Сега съм на 48 и въобще не ми се иска да съм на 20 ,пак да поемам всички удари, да се примирявам, да свиквам с фалша и лицемерието, да страдам от това. На тези години успяваш да намериш равновесието. Не си примирен, но това вече не може да те нарани, защото си намерил своите ценности.Но не се терзай, а си изживей младостта, мечтай и бъди щастлива. Хубава неделя и горе главата!