Младостта не е тъй прекрасна, както я описват. Да, можеш да грешиш и да изнасяш пламенни речи за утопичен свят, можеш да избираш и да си позволиш идеализъм, но това хубаво ли е? Разочарованието в младостта по-малко болезнено ли е? Да, можеш да мечтаеш смело и да си вярваш, че всичко е по силите ти, но когато разбереш, че не всичко зависи само от теб, нима болката е преодолима? Времето лекува ли я? Вас питам, драги пораснали деца! Защо сега всичко изглежда тъй отчайващо и неизбежно, непроменимо и фатално?
За да свикна с тези мисли трябва ли да стана безизразно покорна и примирена? Трябва ли да убия порива към промяната у себе си и негодуванието към разрушаващия се свят? Толкова ли е важно да възпитам конфромизъм у себе си, наистина необходимо ли е да се подчинявам на мнение, зад което прозирам егоистични цели, трябва ли да се усмихвам безсилно пред лицемерието?
И ако го направя, на 40 ще хваля ли младостта? Без идеализма по-поносим ли е този свят?
гадна тема...